Бял кораб пори синята вода,
издул платна – към изгрева се носи,
с криле го аплодират албатроси;
на палубата – пийнали матроси -
не предусещат близката беда.

Внезапно облак лих замахва с длан –
да счупи на парчета синевата.
По вълчи вие питомният вятър,
кърви на хоризонта крив чертата
и кипва океанът – врящ казан.

Утихва ураганът, мълчалив
и угнетен от скръбната представа -
как екипажът Богу дух предава,
а корабът към дъното отплава...
Един матрос спаси се – полужив -

до суша се добра незнайно как.
Сега е крал на див пуститен остров.
Гризе го самота – със зъби остри.
И ще му се да бе оставил кости
във бурята. А не на този бряг. Владимир Виденов

Не бих могла да коментирам.
Поздрави, поете !

Ау, много настръхващо и твърде символично! Островите стоят на едно място, но поне не потъват. Надявам се!

Честита Коледа, Влади, и щастлива 2014 година! И да не се тресете :)