Плаче бледата зима
през око на капчук.
Изпод снежни килими
никне пролетен стрък.
А в огнището – пепел,
във сърцето – печал.
По подметките лепне
изначалната кал,
от която сам Господ,
в оня, райския век,
тъй, подсвирквайки госпъл,
си изваял човек.
Дух му вдъхнал, но скоро –
за късмет, за беда,
тоя дух непокорен,
пожелал свобода.
Имал вяра, но искал
и да вкуси любов,
ех, за ябълка змийска
бил на всичко готов.
Искал също надежда,
затова и до днес
във дома си отглежда
птица феникс в кафез,

Такива сме...От кал!
И нямаме нищо неземно...
Хубав стих!
Б.

Радвам се, че стихът ти харесва!
Бъди здрав!

Нека винаги има надежда, човекът и да продължава да мечтае за по-добър живот!:))

Благодаря, Светле!:)))

Човекът е обречен завинаги да подражава: на птиците, на лъвовете, на маймуните, на рибите, на мравките, на ветровете, на тревите и дърветата.

Нищо, че си въобразява, че е Бог. Или негов наместник на земята.

Хареса ми стихотворението ти. Лее се стиха, леко, игриво, песенно, провокира мисълта и чувството.

Поздрав..

прочетох и тук с удоволствие...
моите почитания, приятелю...
сърдечен поздрав за теб.

Поздравявам те и аз!

Поздравявам те и аз!

Надежда на една ръка разстояние;) Когато я затворят, тя вече е нещо друго.

Благодаря ти, искам ти прошка!