с която от години се сбогувам.

Боли несбъднатата мисъл за

това, че времето скръбта лекува.

И тази болка, свита на кравай,

очаква ме сега, да я завия,

да я помилвам, да и сипя чай,

а после в мен дълбоко да я скрия.

Светът е глух без майчиния глас,

животът –  празен филм във  нямо кино,

щом, мамо, ако те повикам аз,

не можеш да ми отговориш: - Сине...

Днес мъкна по баира своя кръст,

приел покорно тази орисия -

че няма никога да съм Иисус,

но ти  ще си завинаги Мария.