Знам, пътят към отвъдното
е ново рождество.
И не е грях,

Косата ти прилича
на посърнала трева.
И миглите ти вяло са отпуснати -

Твоят бряг е любов,
калдъръмът е спомен,
а прибоят е зов

Сред полето - побито стърчи,
парцалива снага извисило,
уродливо бостанско плашило -

Гадателю, не ми предричай участта –
не ща да зная
кога съдбата ме сродява със пръстта

Линее нашто поколенье
Иван Вазов
Богатството не е спасение

Защо ли е побягнала
оттук водата?
И слънцето прижарва

Да си ваятел на изкуствени слънца
не е изкуство,
а дръзналият да се назове творец

Загърбил святост, прошка, идеал,
се връщаш в допотопната си същност –
дивакът в теб реве така могъщо,

Животът е хипопотам и злото в блатото му е дошло до гуша.
Екваторът едва обхваща талията на преялата планета.
Световното море не ще да гълта вече вкусни залци суша.

Кануто няма
никога да се разлисти.
И щеше да е само

Тук реките пълзят като змии
по дъната на блажни корита.
Тук абсентът е драмска ракия,